E.L.O.
В края на 60-те на Roy Wood - китарист, вокалист и текстописец на The Move - му хрумва идеята да сформира нова банда, която да да използва чела, цигулки, медни и дървени духови интрументи, за да придаде на музиката по-класическо звучене и да отпрати рока в нова посока, която да "поеме от там, където The Beatles оставиха нещата". Идеята му успява да ентусиазира и Jeff Lynne, фронтмен на The Idle Race и в началото на 1970, когато Carl Wayne напуска The Move, Lynne приема поканата да се присъедини на неговото място и заедно да се концентрират върху идеите за ново развитие.
За да може да се финансира новият проект, се налага още два албума на Тhe Move да бъдат издадени, но резултатът е впечатляващ - сингълът от дебютния албум The Electric Light Orchestra (1971), "10538 Overture", се превръща в Тop 10 хит в Обединеното Кралство. Името на групата е умишлена игра на думи. Не само заради "електрическата" част (често на обложките на ранните им албуми е имало електрическа крушка), но и заради използването на "електрически" рок инструменти, комбинирани с "лека" оркестрационна част ("light orchestra") - само с няколко чела и цигулки.
Напрежението обаче си казва думата и скоро нещата между Wood и Lynne се обтягат заради разногласия за начина на менажиране на бандата до толкова, че Wood напуска групата посред звукозаписните сесии за втория им албум. И не е сам - заедно с него си тръгват челистът Hugh McDowell и обоистът Bill Hunt, заедно с които формират Wizzard. И макар пресата да предрича крах на групата, Lynne заема лидерската позиция и продължава заедно с останалите в групата Bev Bevan, Richard Tandy, Mike de Albuquerque, Mike Edwards, Colin Walker и Wilfred Gibson (макар последните двама също да напускат бандата, по време на записите за третия албум на групата).
За записите на 4 албум, Еldorado, A Symphony (1974), Lynne най-сетне спира да наслагва струнните секции и наема оркестър и хор. Пъртвият сингъл от албума, "Can't Get It Out Of My Head", става и техният първи хит в САЩ, а самият албум - първият, който достига златен статус.
Към средата на 70-те ELO са се превърнали в успешна група в САЩ, но все още са упорито пренебрегвани в Англия. Това се променя, когато шестият им албум, A New World Record, взривява класациите през 1976. С помощта на съдържащите се в него "Livin' Thing", "Telephone Line", "Rockaria!" и "Do Ya", албумът не оставя място за съмнение за мястото на групата на музикалната сцена.
През 1979 излиза мултиплатиненият Discovery и макар най-големият хит от него да е и най-големият хит на групата изобщо - "Don't Bring Me Down" - албумът получава солидни критики заради диско-звученето си. От същия албум излизат хитовете "Shine A Little Love", "Last Train to London", "Confusion" и "The Diary of Horace Wimp", a групата приключва седмото десетилетие като най-продаваната в цялото Обединено Кралство. Сумарно, от 1972 до 1986, ELO има повече хит сингли в Тop 40 класациите на Англия и Америка, отколкото която и да е друга група в света - 46.
80-те носят промяна в звученето и на ELO. В концептуалия Time (1981) струнните секции осезаемо отстъпват доминантната роля на синтезаторите. Това обаче е и властващата мода в музиката по това време. Time оглавява класациите, превръщайки се в последния до ден днешен албум с платинен статус за групата, заедно с хитовете "Hold on Tight", "Twilight", "The Way Life's Meant to Be", "Here Is the News" и "Ticket to the Moon".
С това обаче сякаш късметът на групата се изчерпва. Опитите на Jeff Lynne да запише двоен албум, който да следва Time, са осуетени от звукозаписната им компания. Тя разрешава да се издаде обикновен единичен албум, но дори това е съпътствано от поредица неудачи - не е предвидено турне, което да промотира албума, барабанистът Bevan отива в Black Sabbath, а басистът Кelly Groucutt не само напуска групата, а подава и съдебен иск срещу останалите. И макар че Secret Messages (1983) дебютира на 4 място в класациите на Англия, не успява да се задържи там, не продуцира нито един хит сингъл и получава, меко казано, скромен медиен интерес. Това обаче не променя факта, че по договор Jeff Lynne е длъжен да издаде още един албум под името на ELO.
Няколко години по-късно, без никакви обяснения за статуса на групата, Lynne, заедно с George Harrison, продуцира Cloud Nine (1987), както и следващият, съвместен за двамата прект, Traveling Wilburys Vol. 1 (заедно с Roy Orbison, Bob Dylan и Tom Petty). Макар Bevan да се свързва с Lynne, с идеята да направят нов албум с ELO през 1988, това не се случва и групата официално се разпада.
Bev Bevan обаче не се отказва и формира своя група, ELO Part II, в която, въпреки името, няма нито един бивш член от оригиналния състав на ELO, с изключение на Louis Clark. През 1990 ELO Part II издават и дебютния си албум, Electric Light Orchestra Part Two. Mik Kaminski, Кelly Groucutt и Hugh McDowell се присъединяват към тях за турнето на групата през 1991. През 1999 обаче Bevan се оттегля от състава и продава дела си от името на ELO на Jeff Lynne. Останалите продължават дейността си, но вече под името The Orchestra.
На свой ред, Jeff Lynne не устоява и в началото на новото хилядолетие се завръща с ELO - издавайки обзорен бокс-сет, Flashback (2000), който съдържа 3 ремастерирани компакт диска и куп недовършени до този момент парчета, включително нова версия на "Xanadu".
Година по-късно ELO издават първия си албум от 1986 насам - Zoom, макар от оригиналния състав този път да са останали само Jeff Lynne и Richard Tandy, но поради една или друга причина (включително слаб интерес и продажби), той така и не е промотиран с турне.
Към момента няма информация за нови планове на групата, но всички техни основни студийни албуми бяха ремастерирани и разширени с бонус тракове.