Здравей, Mike, Алекс е. Как си, какво правиш в момента?
Здравей, Алекс! Как си? Аз съм в извънредно студения Лондон, Англия. Напуснахме Лос Анджелис при температура 30 градуса, качихме се на самолета и сега тук замръзваме.
На това му викам промяна!
Да, обаче е забавно. Имаме куп приятели тук, в Лондон.
И куп интервюта, сигурна съм.
О, да! Днес имам 9, ако не се лъжа. Това ми е почивният ден, та решиха, че няма да е лошо аз да ги дам.
Причината, поради която имам удоволствието да си говоря с теб, разбира се, е новият албум на Alice In Chains, Black Gives Way to Blue, но не мога да пропусна възможността да те върна назад във времето, ако това е ок. Първо, за началото. Съвсем в началото. Ти си калифорниец, но като музикант, кажи ми - какво му беше толкова специалното на Сиатъл? Разбираш ли, ние сме на един океан разстояние, никога не сме го наблюдавали - нали разбираш, на живо. Кое му беше толкова особеното на Сиатъл, та да избуи точно там грънджът и цялото това ново музикално движение, ера, която промени живота на всички ни?
Страхотен въпрос, всъщност. Мисля, че готиното на Сиатъл... Всъщност аз се присъединих към Alice In Chains някъде през 1992, по това време бях в групата на Ozzy и към времето, когато излезе Dirt те тъкмо пробиваха, разбираш ли? И това беше времето на Ten на Pearl Jam, Nevermind на Nirvana - точно тогава всичко съвпадна и си мислех, че никога не съм бил част от нещо по-вълнуващо. Та голямата работа със сиатълските банди беше, че... Ако погледнеш на картата на САЩ, Сиатъл е в най-далечния горен ляв ъгъл. И мисля, че бандите от там - например Soundgarden - трябваше да свирят едни поне 10 години, преди някой изобщо да забележи, че са там и да им предложи договор. За разлика от бандите в Лос Анджелис и Ню Йорк - където звукозаписните компании имаха бюджет, събираха група от момчета с правилните прически, или нещо подобно. И тези групи - те не знаеха как трябва да изглеждат, как трябва да звучат - не бяха се развили още. Докато междувременно, горе, в Сиатъл, където вали толкова много - не ти остава нищо друго, освен всички да се заврете в нечие мазе, да свирите и да пиете бира, разбираш ли? И си мисля, че това беше наистина много важно, че години наред заедно сте свирили, пушили марихуана и пили бира....
Да ти кажа, трябва да е имало и някаква магия, защото познавам хора, които правят това от години, ама до никъде не ги е докарало...
Ха-ха, знам какво имаш предвид. Беше страхотно изживяване и сме все още страшно добри приятели с всички тях - записахме албума в студиото на Dave Grohl, все още сме отлични приятели с Mike, Eddie и момчетата от Pearl Jam, или Kris Novoselic от Нирвана, редовно се чуваме с Chris Cornell, често се чуваме с Kim Thayl - всички сме си все още добри приятели. И си мисля - от една страна е, защото минахме през всичката тази лудост заедно - едно от онези неща, които свързват, разбираш ли?
Точно щях да кажа, че споделяте уникални спомени - това е свързващо преживяване.
Специална част от всичко това е и че сме все още най-добри приятели - аз, Sean и Jerry, след 23 години.
Изумително е.
Да, именно изумително. Все още се наслаждаваме на компанията един на друг, а и на тази на останалите, държим ги под око - Pearl Jam имат нов албум, Chris Cornell продължава да прави музика и е много готино да видиш това да се случва след всичките тези години. И ние да сме си все така приятели.
Да се помолим това да е така още дълги години!
Надявам се! Защото точно сега има толкова гадна музика, че...
Ти спомена Ozzy Osbourne - и знам, че си свирил с Black Label Society, със Slash - това са само някои от изпълнителите, с които си свирил. Знам, че всеки от тях е достатъчно изтъкнат, за да е паметен сам по себе си, но все пак, кажи ми - с кого работата ти беше най-запомняща се?
Леле, Боже... Всичко ми харесваше. Знаеш ли - баща ми е перален техник, майка ми е козметичка - аз съвсем наистина съм от работническо семейство. Така че просто обожавам да свиря на баса! Свирил съм и с Ann и Nancy Wilson от Heart, участвах в един техен албум, освен това Nancy е омъжена за Cameron Crowe, така че работих покрай тях и по музиката за много филми, като "Елизабет таун", "Почти известни" и т.н. Толкова е хубаво, че имам възможност да правя всичко това и съм научил толкова много от всеки от тези хора. Бих казал, че съм страхотен късметлия, за да имам шанса да свиря с хора като Ozzy, Zakk Wyilde, Slash или... знаеше ли, че съм свирил с Motörhead? Lemmy ме помоли да свиря бас в едни от записите му. Просто всяка от тези сесии с тези хора ме е научила на нещо. И едно от нещата, на които това ме е научило, е да не се превземем и да се държа като рок-звезда, a да се оглеждам какво се случва около мен и да бъда екпен играч - да работя за цялостното звучене, вместо да се фукам на баса. Да си в групата на Ozzy е все едно да си в колеж - страхотно е да свирите, да седиш наоколо, докато Ozzy говори за музика. Много съм научил от всички и ако има нещо, което съм взел за себе си, това бяха именно тези прекрасни разговори.
Знаеш ли, намирам наистина впечатляващ скромния ти подход към нещата - особено след всички тези години, в които си бил с всички тези хора - а пък и вече самият ти си звезда. Но да свириш с всички тези музиканти и групи - знам, че и Metallica са мислели да викнат теб през 2002... Изпъква фактът, че явно можеш да свириш с когото си поискаш, когато си поискаш, ако решиш. Кое прави Alice In Chains толкова специална?
О, категорично Alice е моята си банда! Sean, Jerry и аз сме заедно толкова отдавна, пък и има нещо, което... Няма как да го посочиш с пръст, няма формула, която да действа - химията или я има, или не. Просто сме заедно толкова отдавна, вече 17-18 години свиря с Jerry и Sean, вече общуваме, без дори да трябва да говорим, като братя сме.
Боже, толкова ви завиждам в този момент!
Но това по някакъв начин се пренася и върху музиката ни - ако Sean подхване различен мотив на барабаните, аз някак знам какво ще изсвири и мога веднага да вляза в тон с него - дали ще натисне темпото, или ще се дръпне и ще забави - просто сме много добър отбор. Така и гледаме на това, знаеш ли - като семейство, или като баскетболен отбор от Шампионата - всеки играе своята роля и сме много добри заедно. Това е специалното за мен - това другарство. Защото в музиката - особено по-младите групи сега - сега се хвърлят поради грешните причини. И виждам по пътищата много нещастни хора. И понякога ми се иска да питам тези момчета - и някои от тях са от много известни групи - човече, сериозно, може би не трябва да си изкарваш хляба с това, ако ти е толкова неприятно, не мислиш ли?
И ако е такова бреме за тях...
Да, и всичко е едно боричкане, постоянно навикване на хората в екипа им - искам да кажа, идеята на всичко това е да кара егото да процъфтява, знаеш ли. Има хора, които просто не би трябвало да си изкарват хляба с това.
Както сам спомена, ти идваш в Alice In Chains след успеха на Dirt. Така че си имал изключителния шанс да наблюдаваш нещата в групата отвън, а после да получиш и поглед от вътре. За мен, поради куп причини, 90-те са като различна планета - сякаш е съвсем отделно хилядолетие само по себе си. Но как изглеждаше за теб групата тогава - какво беше чувството. Този преход - естествено ли дойде?
Беше вълнуващо! Аз точно идвах от едно турне с Ozzy по стадионите, после откривах за Motörhead, работих със Slaughter, но после се появиха Alice In Chains. Всъщност, имах шанс да чуя Dirt няколко месеца преди да го издадат - слушах го всеки ден. И просто усещаш, че нещо се случва - покрай Nirvana, Soundgarden, най-големите албуми все още излизаха и беше изключително вълнуващо време, с Temple of the Dog - просто усещаш, че земята се надига. Тези момчета дефинираха начина, по който албумът звучи, но не беше само това - те дефинираха наново понятието "слава" и как да се справяш с нея. Дотогава това беше Axl Rose, момичетата, дрогата, лимузините. И изведнъж ти се явяват тези момчета, направо от улицата - Kurt Cobain беше гласът на цяло едно поколение. И беше страхотно да видиш тези обикновени, неизпъкващи момчета да се качват на сцената и да правят заедно великолепната си музика. Alice In Chains беше част от това. Всъщност, спомням си първия път, в който видях Layne Staley - не можех да откъсна очи от него, беше толкова покоряващ фронтмен. Той беше от онези хора, които дори не се налага да се движат много наоколо - можеше просто да си стои, и пак имаше онова неустоимо хулиганско излъчване. Били сме на парти на Grammy, а там - пълно с герои като Robert De Niro и всякакви подобни. И въпреки това, в момента, в който Layne влезе, онова негово излъчване, което беше толкова яко, засенчваше всичко.
Знам!
Той беше изключителен човек.
Кажи ми, новият ви албум - който прилича символично на Back in Black на AC/DC - мислиш ли, че ще стигне, за да пренесе Alice In Chains във времето? И много ми се иска да ми разкажеш за заглавното парче, защото знам, че е за Layne. Всъщност целият албум сякаш е за всички призраци и проблеми, с които е трябвало да се справите. И то без гняв - просто да ги срещнете лице в лице, да ги оставите да си отидат, да кажете своето "Обичам те" и своето "Сбогом". Как изглеждаше това отвътре?
Абсолютно уцели десетката! Усещането за албума у трима ни беше почти като за нещо, което трябваше да направим. Не в смисъл, че ни се налага - имаме си пари и всичко останало - но като потвърждение на приятелството ни - че все още искаме да направим товa заедно. Сякаш трябваше заедно да минем през процеса на скърбене - заедно. И то публично. Защото за 14 години никой нищо не чу за нас - не давахме интервюта, с никого не говорехме - всичко беше изключително лично. И сега за първи път можехме да направим това достъпно за всички. Дори хора като Elton John усетиха това - той свири на пиано в песента, изключително беше, че той всъщност усети нещата. Смъртта на Layne... От една страна, пресата го подминаваше, когато си отиде - определено не получаваше много внимание - и сега, когато правим това отново, хора от други поколения имат възможност да оценят Layne, това едно на ръка. Освен това, как се случва преходът между смъртта, това да си обезверен и депресиран - как събираш сам парчетата и ги сглобяваш отново, а в групата сме като семейство и това е нашият начин. Всеки може лесно да отнесе това към себе си, защото е губил някого - родител, баба или дядо. Затова мисля, че хората лесно се идентифицираха с този албум - схващат го, разбираш ли? Много ми сгря сърцето, че започна тази тема и си го схванала толкова точно, знаеш ли?
Защото е много честен и открит албум. Всичко е поставено там и се вижда - не ти трябват обяснения, просто трябва да чуеш музиката, за да усетиш какво сте чувствали и вие. И тъй като предполагам спомените от Layne на всеки от вас са в албума - кой е най-яркият ти спомен от Layne? С това ми се иска да завърши разговорът ни.
Толкова много гадости се изписаха за Layne, знаеш ли... А той беше толкова ярка личност, беше изключителен, наистина изключителен - забавен тип. Любимите ми моменти с Layne бяха... Имахме свободни дни, например в Австралия - тогава отивахме заедно на плажа, пийвахме си водка, не правехме музика изобщо, просто се забавлявахме. Звукът на смеха му винаги е бил много отличителен - смехът на Layne е това, което ми липсва най-много от него, беше голям шегаджия. И наистина позитивен човек - всички си мислят, че той е бил някакъв отрицателен образ и да, злоупотребата с дрога винаги е нещо лошо. Но той беше много добър човек и много подценяван. Но той е с нас, всеки ден, в който мислим за него - а аз мисля за него ежедневно. Имаме една песен "Nutshell", сещаш ли се? Много ми е трудно да не се разтрепервам всеки път, в който я свирим, защото той е излял всичко в тази песен именно така, "вкратце".
Повярвай ми, всеки път, който ви слушам да свирите, момчета, мога буквално да видя "ОБИЧАМЕ ТЕ, LAYNE", изписано с главни букви. Толкова е очевидно. Много ти благодаря, Mike, и мога само да се надявам, че някой ден ще ви видя на живо, но пред новата аудитория - тази, която едва сега е свидетел на мзуиката ви и не са били с вас от 90-те като мен - пожелавам ви успех и много ти благодаря за този разговор!
Благодаря ти и аз! Грижи се за себе си!
декември 2009
Александра Костова
