Здравей, Will, как си, къде те намирам?
Ами на турне сме, в Италия.

Как е, харесва ли ти?
О, да, много, винаги съм харесвал Италия, обичам да съм тук.

Позволи ми да те върна малко назад във времето. От твоята лична гледна точка, как изглеждаше събирането ти в Alice In Chains, най-общо? Трябва да е било доста духовно преживяване, освен всичко останало, разбира се?
Ами да, може да се каже така. Беше толкова странно, забързано и като на въртележка. Ако трябва да съм честен, мисля, че всички ние все още го преработваме в главите си. Но през 2006 се случи нещо изключително, според мен. Защото в началната си форма, идеята беше да се съберем за нещо, което си представяхме просто като няколко концерта. Jerry Cantrell, с когото сме приятели повече от 10 години, ми се обади. С него, разбира се, бяхме работили заедно, засичали сме се по турнета около 2001 и 2002. И в общи линии от моя страна това беше оказване на подкрепа към приятел. Той ме попита "Какво ще кажеш да се съберем за няколко концерта" и аз му казвам "Разбира се, няма проблем". Но после, като се качиш на въртележката, преди да се усетиш, вече си свирил в 23 страни по целия свят и сте били на турне цяла година. И към този момент вече беше очевидно за всички нас, че нещо се случва, нещо, което е вече наше си, съвместно. И осъзнахме това, докато бяхме на път - по начина, по който според мен всяка банда би трябвало да осъзнава такива неща. Защото това е моментът, в който една банда се кове - или съсипва. В нашия случай се усети живителна сила - да сме на път заедно, да посрещаме ежедневните предизвикателства и да се раздаваме на сцената така, сякаш няма да има утре. Защото всъщност ние и нямахме идея дали за нас ще има утре. И, разбира се, това пътешествие, заедно с хората в публиката, които ни придружиха в това пътуване, беше също изключително преживяване. И много трогателно. И именно това беше, което ни накара да осъзнаем "Хей, знаеш ли, това нещо май вече живее свой собствен живот" и че именно то трябва да бъде почетено. Точно както почитаме миналото, така трябва да почитаме и настоящите неща, които се случват. Това доведе до албума и всичко, което правим сега.

Едва ли има нещо по-съсипващо за една банда от загубата на вокала й, а ти не само запълни позицията на някой толкова обичан, колкото Layne, но трябваше да го направиш всъщност за албумa-завръщане на групата, който феновете чакат от 14 години. Kогато видя накъде отиват нещата, не се ли уплаши, поне малко? Как се справи с това, трябва да е имало дяволски натиск върху теб?
Ами, знаеш ли, има моменти в живота на човек, в които не можеш да си позволиш да оставиш такива неща да те парализират. Трябва да преминеш направо през тях. И каквито и страхове да имаш, трябва да застанеш лице в лице с тях и ако трябва, да им удариш един. А към този момент ние осъзнахме, че имаме нещо добро, нещо, което направи влизането ни в студиото и опитите ни да напишем песните правилен ход. Така че, когато нещо се усеща като правилното действие в даден момент, за нас четиримата, като група, това е, което ни отделя от околния свят, извън нас четиримата. А това определено е група от хора, които живеят и действат по свои собствени правила. Просто това е един от онези моменти, в които си напълно убеден в това, което правиш и собствената ти убеденост в правотата ти ти помага да навиеш всеки страх или колебание, които биха могли да се изпречат на пътя ти.

В този смисъл, едно от нещата, които ти донесоха изумително уважение и признание от страна на феновете на групата, е че ти никога не се опита да копираш Layne. Но от твоя гледна точка, кое е това, с което ти самият, като личност, внесе в звученето на Alice In Chains сега, нещо, което си е уникално за теб?
Труден въпрос и доста подвеждащ. Знаеш ли, мисля, че най-простият отговор би бил - внесох себе си. Целия си опит, всичко, през което съм минал, за да стигна до тук, собственото си израстване на ъндърграунд сцената в Америка, минаването ми през всички победи и битки, които то носи, и моята собствена идентичност, която те са изковали. Всичко това ми позволява да бъда самия себе си във всяка ситуация. Разбираш ли, досега в живота си не бях се присъединявал в групи, аз съм свикнал да ги създавам. Така че това беше нещо качествено различно като житейски опит за мен от самото си начало. Но пак ти казвам, всичко, което някога си направил, е това, което те прави човекът, който си и това ми даде сили да посрещна дори такава ситуация, да си остана този, който съм и да видя накъде ще се обърнат заровете.
А също така, от чисто музикантска гледна точка, мисля, че това, че съм на първо място китарист, е различното за групата в сравнение с миналото. Защото сега, когато решим, можем да бъдем група с двама китаристи. И това, логично, променя естеството даже на процеса на писане на песните, ако щеш. Аз мога да мина по нещата риф по риф, можем да сновем много бързо напред-назад из песента и точно това доведе до песни като "A Looking In View", например. Jerry и аз намятахме вътре всичко, за което се сетихме - тя затова и излезе толкова дълга, просто не можехме да се спрем.

Както спомена, заровете се въртят и се въртят по най-добрия начин за вас. Феновете обикнаха новия албум, обикнаха новитe Alice In Chains, но как ти виждаш близкото бъдеще? Всъщност, говорите ли си изобщо помежду си за това в групата, или просто живеете за мига?
Ами, мисля, че всички ние научаваме много за това - да живеем в настоящето, да изживяваме момента и колко е ценно това, защото тези моменти никога не ти се връщат. Времето наистина лети, така че по-добре цени това, което имаш, докато го имаш. Защото никога не знаеш - утрешния ден не е гарантиран на никой от нас. И при все това мислq, че това, което сме направили до този момент, определено е добра основа за по-нататък, всички много се вълнуваме за бъдещето на групата. И смятам, че Black Gives Way To Blue е много яко начало и всички се чувстваме много обнадеждени за това, което ни предстои.

Понякога историята се повтаря, в музикално отношение - също. Ето сега изглежда, че грънджът търпи нов разцвет - Alice In Chains се завърнахте с пълна сила, Soundgarden тъкмо се събраха отново, Pearl Jam не са и спирали - как мислиш, защо се получи така?
Знаеш ли, мисля, че всяка от групите, които спомена, има своята история и своите причини да прави това, което прави. Но като фен на тези групи, много се радвам да видя това. Просто защото тази музика е извън времето. А музиката извън времето никога не може да излезе от мода. Група като Soundgarden например, които си взимат дълга почивка и после се събират отново, защото искат да са пак заедно. Гледах видеоклипове от изявата им в Шоубокс в Сиатъл, беше изумително, страхотно. Така че се радвам да видя това. А Pearl Jam, очевидно, са съзрели в една абсолютно уникална група, която също се е ръководила от свои правила. Те управляваха славата по уникален начин и направиха нещата така, както те си бяха решили. А това е много трудно, когато навсякъде около теб има един постоянен външен натиск, на който те трябваше да устояват. Според мен са станали още по-добри като група.

Когато говорим за имена и стилове, стигаме до момента с етикирането. Феновете често имат склонността да се вманиачават в дефинициите - какво е и какво не е рок, например ("Абсолютно", вметва Will), или какво e инди, пък какво е мейстрийм, такива неща. По-добре ли е да имаш някакви ограничаващи етикети, с които обаче играеш "на сигурно", или е по-добре да имаш цялата свобода за себе си, дори ако това те поставя в конфликтна ситуация? Етикетите изобщо нужни ли са в музиката, в рока?
Ами лично аз винаги съм се борил срещу тях, през целия си живот. Това е един от големите въпроси в ъндърграунд музиката, откъдето идвам аз. Аз идвам от средите на хардкор пънка в Щатите, по време, когато той едва настъпваше - искам да кажа, бяха едва първото-второто поколение, които се сблъкваха с тази музика. И винаги, неизменно се случваха тези спорове, особено във фензините (списания, списвани от феновете на дадена група или стил) - кой се е продал, какво е пънкът, какво не е пънкът, кое е хардкор и кое - не...

... и "Как смееш да направиш това или онова"?...
О, да! Помня, че когато Black Flag (калифорнийска пънк банда, изявявала се основно през 70-те и 80-те, бел. авт.) издадоха албума си My War (1984) (албумът показва видимо отдалечаване от дотогавашния високоскоростен стил на свирене на групата, бел. авт.), всички се държаха така, сякаш това е краят на света! И помня как те се справиха със ситуацията тогава - дадоха пълен напред и направиха нещата точно така, както сами си бяха решили. И това беше прекрасен урок за мен, защото аз не само бях фен на бандата, с тях бяхме и приятели - винаги, когато минаваха през моя град, се мотаехме заедно, опознах самата група отвътре. Така че за мен, като едно хлапе тогава, това беше страхотен урок. Прави това, което чувстваш, че трябва. Винаги ще има хора, които ще те атакуват с всичко, което могат, но в края на деня единственото, което ще има значение, е как се чувстваш ти по отношение на това, което правиш. И с каквито и етикети, епитети или подмятания да са те замеряли, ако силата ти е в това, което правиш, тези неща с времето ще се размият и ще загубят значението си. Знам, че етикетите си имат своято място и предназначение - нужни са на журналистите, на хората от маркетинга, но за нас, музикантите, те рядко значат нещо изобщо. Примирил съм се, че са необходимо зло и понякога дори ги употребявам, защото се налага да конкретизираш това, което казваш, но в главата ми винаги има един глас, който казва "О, човече, на музикантите не ни трябва това нещо".

Прав си! И последен въпрос: къде се намества Comes With The Fall (групата на William DuVall) в цялата картинка? Имате ли някакви конкретни планове?
Ами на този етап, както е ясно, все още сме на етапа на промотиране на албума с Alice In Chains и се случват един куп неща, но когато става дума за Comes With The Fall - ние сме семейство, обичам тези хора, постоянно поддържаме контакт. Когато съм си вкъщи за няколко дена, се виждаме с Bevan, гледам да се видя и с Adam колкото често мога, когато съм в града. Ние сме братя, човече, това е. Никога не съм гледал на тази група като на нещо вече приключило. Когато Bevan отиде да свири с Danzig за известно време, ние му казахме: "Давай, човече, прави това, което искаш!" Можем спокойно да отидем в друга посока, да правим неща извън групата, а после да си се върнем в нея. Все пак, именно след времето, в което Bevan беше с Danzig, всичко заедно направихме Beyond The Last Light (2007). Просто мисля, че всеки път, в който направим нещо различно, с други хора, после внасяме наученото обратно в Comes With The Fall. И това само ни обогатява.

Благодаря ти много, нямам търпение да дойдете тук, добре дошли в България!
Благодаря ти, нямаме търпение да дойдем при вас.

юни 2010
Александра Костова